Съгласно чл. 32, ал. 1 от Конституцията на Република България всеки има право на защита срещу незаконна намеса в личния и семейния му живот и срещу посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име. Конституцията на Република България урежда правата и свободите по чл. 39-41 като основни човешки права, произтичащи от върховния принцип на достойнство на личността.
Всяко едно от тях е конституционно гарантирано, ползва се с еднаква тежест спрямо останалите и подлежи на защита. Възможната колизия на прокламирани права - в случая между свободата на словото и засягането чрез упражняването й на правата и доброто име на гражданите - е уредена в чл. 39, ал. 2 и чл. 41, ал. 2 от конституцията, в които изрично е предвидено, че свободата на словото не е абсолютна, а се разпростира до пределите, след които вече се засягат други конституционни ценности - каквито са доброто име и правата на другите граждани. Следователно въпросът за баланса може да бъде решен само след конкретна преценка. /Решение № 404 от 13.07.2010 г. по гр. д. № 907/2009 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС/.
Съгласно чл. 147 от Наказателния кодекс „Който разгласи позорно обстоятелство за другиго или му припише престъпление, се наказва за клевета с глоба от три хиляди до седем хиляди лева и с обществено порицание“. Алинея 2 на същия член галси, че „Деецът не се наказва, ако се докаже истинността на разгласените обстоятелства или на приписаните престъпления.“
Действието, с което се осъществява престъплението е „разгласяване“. Под разгласяване се има предвид осъществяване на действие, чрез което обстоятелството достига до знанието на поне едно лице. Клеветата е довършена, когато поне едно трето лице е узнало информацията.
Обикновено клеветения не присъства, ако присъства клеветата може да се разглежда в съвкупност с обида. Изпълнителното деяние се състои в разгласяване на позорно, неистинско обстоятелство – съобщаване на трето лице за него. Отнася се до личния живот на пострадалия, но може да отразява и някакви други обстоятелства.
От субективна страна имаме пряк или евентуален умисъл – деецът да разбира, че обстоятелството, което разгласява е позорно и е неистинско. При прекия умисъл деецът е сигурен в недействителността, но цели узнаването и от трето лице. При евентуалния умисъл той допуска, че обстоятелството е неистинно, но все пак го разкрива пред третото лице. Умисълът се изключва, когато деецът въз основа на обективни факти мисли, че казаното или написаното е истина.
Съставът на чл. 147 НК е основният текст за престъплението клевета и изисква деецът да е разгласил позорно обстоятелство за другиго или да му е приписал престъпление. Следователно "неистинността" на разгласеното позорно обстоятелство или приписаното престъпление се явява елемент от състава на това престъпление, без наличието на който не е налице престъплението клевета. Ето защо, ако разгласеното позорно обстоятелство или приписаното престъпление е истина, то извършеното деяние ще бъде несъставомерно и деецът няма да бъде наказан. В подкрепа на този извод е и ал. 2 на чл. 147 НК, където изрично е отбелязано, че деецът не се наказва, ако се докаже истинността на разгласеното обстоятелство или приписаното престъпление.
Пострадалият от това престъпление може да потърси правата си в две независими едно от друго съдебни производства.
Първото от тях се осъществява чрез тъжба и сезира наказателната отговорност на извършителя. Тъжбата се подава в 6-месечен срок от деня, когато пострадалият е узнал за извършване на престъплението, или в едномесечен срок от деня, в който пострадалият е получил съобщение за прекратяване на досъдебното производство, на основание че престъплението се преследва по тъжба на пострадалия.
Второто производство се развива пред гражданския съд и цели обезщетяване на претърпените вреди от извършеното деяние. Съдът определя обезщетението по справедливост. Няма пречка пострадалият да предяви в наказателното производство граждански иск за обезщетение на вредите и да се установи като граждански ищец.
